Блог

Истории за Наградата

ПЪТЯТ

Ролята на Лидера в Наградата е да подкрепя и помага на младежите в постигането на целите, които са си поставили. Той/тя е този, който обикновено с насочващи въпроси провокира размислите на участника, както и заключенията и уроците му от преживяното. Лидерът е този, който следи за постигането на целите и често се налага да бъде търпелив, да изчака и да не влиза в ролята на контрольор или „даващия зор“.

И ако се предполага, че Лидерът е по-опитният, по-преживелият и по–подготвеният за преживяването, то не е изключена ситуация, в която ролите да се разменят.

Така се случи поне с мен и моята участничка – Никол. Факт е, че тя е от онези млади хора, които правят 100 000 неща едновременно. На всичкото отгоре ги правят добре и от сърце. Факт е, че Наградата за нея е по-скоро рамка, която да структурира част от дейностите ѝ, както и инструмент, с който да се научи на търпение и постоянство. Факт е, че не случайно си избра мен за Лидер, понеже аз я мотивирах да се включи (което ми отне едно известно време). Факт е, че редовните месечни срещи с нея, са така интересни и вълнуващи за мен. Не само защото за около час прелистваме тематики от Младежки политики, през човешки взаимоотношения, тренировки, планове за бъдещето, спомени, мечти, а и защото те са време, в което аз също много уча, както за младежите, така и за мен самата.

И ето в една от тези срещи (не помня точно как) се роди идеята заедно с Никол да направим преход до Седемте Рилски Езера, като част от програмата и стъпка към целта ѝ в направлението физическа активност. Не съм в най-добрата си физическа форма, понеже не тренирам като Никол по 3 пъти седмично и не се катеря по стени в обедната си почивка, както се оказа, че прави тя през последните два месеца, като стажант в Walltopia. На езерата съм ходила, доста, доста отдавна. Обаче, нали ние като Лидери трябва да сме един вид ролеви модели и да се осмеляваме да се предизвикваме, ако искаме да създаваме същите нагласи в младите хора, с които работим и общуваме.

За красотата, неповторимостта и завладяващите гледки на прекрасната ни България и в частност Рила, няма да разказвам. Най-малкото е трудно да се опишат с думи, по-скоро препоръчвам да се преживеят. Съвсем накратко във факти, маршрута ни изглеждаше така: Паничище, х. Скакавица, Скакавишки водопад, обратно до х. Скакавица, Седемте рилски, 24 км. (засякохме ги с телефона), 10 часа преход, половин кутия фурми и няколко литра вода, разбира се. За тези, които не са ходили, само да споделя, че около 80 % от маршрута е изкачване и денивелация, която така опъва мускулите ти, че следващата нощ не можеш да заспиш от болки в краката и таза. Но това е, ако не си подготвен физически, като мен.

За случките и преживяванията ще разкажем в друга статия или пост. Тук ми си иска да поразсъждавам за пътя към целта! Пътят като траектория, като време, като пространство, като предизвикателство и като повод за размисъл. Пътят, който устремен към целта изминаваш и колкото и труден и стръмен да е той, ако има някой до теб, пред теб, до теб, е някак по-приятен и слънчев. Пътят е време. Време, в което на моменти сте само ти и мислите и мечтите ти, на моменти става тесен и каменист, на моменти е сенчест и прохладен. Пътят, който искаш най-накрая да свърши, понеже ти е топло, изморен си и даже леко отегчен, но и този, по време на който имаш време да се насладиш на красивите гледки, да помечтаеш, да споделиш и да забравиш. Пътят, по който срещаш много усмихнати други пътешественици, които поздравяват с „Добър ден!“ и на въпроса колко още остава до крайната точка с оптимизъм отговарят „Не е толкова далеч. Ще стигнете.“. Тук отварям една скоба {Хората по пътя в планината са някак по-добри! Има някаква магия, която ги прави мили, добронамерени и по-радващите си на заобикалящия ги свят. Странно! В момента, в който слязат от лифта, магията спира да действа. Ако намерим продължаващото действие на тази магия, светът със сигурност ще стане едно по-добро място.}

Мисля си, че пътят в планината хем е доста различен от пътя в живота, а в същото време намирам толкова прилики. Може би и това прави Наградата така интересна, развиваща и различна. Защото в нея имаш време да се насладиш на пътя. По пътя имаш спътници и срещаш добронамерени и усмихнати хора.

Разбира се, че стигнахме, живи, здрави, изморени и много, много удовлетворени. Не само, защото постигнахме целта за деня, а и защото се наслаждавахме на пътя. Изговорихме толкова много. Мълчахме също! Рад          вахме се на студената вода в реката, намирахме камъни във формата на сърца, наблюдавахме пчелите, които неуморно жужаха по нацъфтелия кантарион, бяхме част от една друга социална мрежа (понеже Facebook и Instagram не бяха от лесно достъпните по пътя).

Все повече си мисля, че ролята на Лидера в Наградата е и от време на време да повърви заедно с участника си. Да се наслади на пътя и да бъде пътя.

П.С. Огромни Благодарности на Никол за предизвикателството и за това, че ме извади от зоната ми на комфорт. За това, че бе така търпелива и ме изчакваше по пътя, за това, че ме покани да бъда част от пътя!

П.С.2. Ако си търсите място с красиви гледки, добри хора по пътя и нови преживявания, отидете в планината. Природата няма да ви таксува за празен стол :)!