Блог

Истории за Наградата

Как реших да си поставя за цел Рилските езера и моят път до там

Публикуваме един разказ на Никол Първанова, участник в Наградата на ниво Бронз.

  Здравейте! Казвам се Никол и съм последна година в училище. Сега ще Ви разкажа за пътя си в Наградата – от това как се включих в програмата до изкачването ми на Рилските езера като част от целите ми в спорта. Моето съгласие да се включа в Наградата беше трудно, но Люба, лидерът ми, беше така настойчива, че накрая реших да се пробвам. Тъй като съм голям инат и обичам да предизвиквам себе си, за цел в направление Физическа активност реших да сложа изкачване на Седемте Рилски езера, БЕЗ ЛИФТ!

Знаех, че ще е голямо предизвикателство, но исках да се съединя с природата и да поема максимума от усещания по пътя нагоре.

Един следобед, говорейки си с Люба, стигнахме до заключението, че трябва да направим заедно това приключение. Планирахме си дата, багаж, място за спане, консултирахме се с експерт кое приложение да използваме за ориентиране из пътеките в гората и потеглихме към Паничище, от където на следващата сутрин щяхме да започнем похода и си избрахме маршрут.

Сутринта там беше магическа. Заредихме се с ароматно кафе и добро настроение, готови за предизвикателства.

Единствената грешка, която направихме беше да стигнем до пътеката за х. Скакавица пеша, което от своя страна значеше 5 километра ходене по сипицата до автомобилния път, по който пък не спряха ни тровят и стряскат колите. За препоръчване, ако решите да пробвате същото нещо, стигнете с кола до Зелени преслав и от там вече ще се наслаждавайте на природата.

Ако се питате защо избрахме пътя през хижа Скакавица, като се има предвид, че по него е почти през цялото време изкачване с голям наклон, отговорът е много лесен – това е най-живописният горски път от всички възможни до Рилските езера.

Вървахме цял ден, почти без почивка по-дълга от 10 минути. Отбихме се и до Скакавишкия водопад, направихме си снимки и бяхме в екстаз от неземните красоти, които се отркиха пред нас. В този момент аз изпитах гордост и истинска любов към всичко родно и още повече осъзнах, че ще остана в България и няма да замина в чужбина!

Следобяд вече стигнахме до езерата и си направихме една дълга почивка на Бъбрека. Седахме, хапвахме, говорехме и си мълчахме, но някакси бяхме емоционално и ментално свързани, дори когато не обелвахме и дума. Ако някога сте чували, че Бъбрека е специално място с необяснима енергия, да, така е. Определено изпитах едно чувство на зареждане и мир със самата себе си.

Нямам какво повече да говоря за езерата, има достатъчно информация онлайн. Важното тук е, че човек стига до нови дебри в себе си и опозна добре събеседника си. Нашето пътешествие с Люба за мен е вълшебно, защото споделихме несгодите от болките в краката и умората, но и нашите емоции и преживявания през времето. Давахме си съвети и се слушахме взаимно.

Искам да Ви кажа, че си заслужава катеренето, заслужава си болката, защото ти си там за нещо различно и както Хенри Милър е казал „Дестинацията на човека никога не е място, а начин да бъдат виждани нещата“.