Блог

Истории за Наградата

Благодарение на Наградата съм достатъчно смела да се изправя пред живота и да се боря за мечтите си, споделя Гергана

Гергана Tюфекчиева е участничка в Наградата. Тя е на 18 години от град Девин. Тази година завърши СОУ “Христо Ботев” в Девин, а скоро ще бъде студентка в София.

1.Какво те накара да се включиш в Наградата?
На този въпрос мога да отговоря без да се замислям – доброволчеството. Спомням си, че докато госпожата обясняваше на класа за какво точно е тази Награда, аз както винаги си рисувах нещо по тетрадката и не внимавах много, както всеки на моята възраст. Но щом чух нещо за доброволчество, веднага наострих уши, защото доста отдавна чаках възможност да стана доброволец, а колкото и да ме е срам да си го призная, малко си ме мързеше да си потърся доброволческа работа сама. Разбира се, спортът и уменията само засилиха желанието ми да се включа.

2.Какви активности си избрала за различните направления?
Ще започна със спорта, за него бях избрала бягане, тъй като с мои приятели много обичахме това занимание. Избрах го с намерението да заякна физически и да подобря здравословното си състояние. За умение просто нямаше как да избера нещо друго, освен рисуване, все пак това ми е хоби от четиригодишна. Веднъж един художник ми каза: ,,Никога не спирай да рисуваш, защото тази дарба ще ти помага дори през най-мрачните моменти.“ Оказа се, че е точно така! Винаги щом се почувствам тъжна или в безизходица, просто хващам молива и гумата и започвам да творя. Разбира се, не е нужно да си в лошо настроение, за да рисуваш, но най-добрите картини се получават, когато излееш мъката си на платното. И на последно място, но не и по важност, за доброволчество избрах да помагам на деца в неравностойно положение, исках да ги накарам да осъзнаят колко значими и обичани са в действителност. За този избор мога да благодаря на моя съученичка и добра приятелка, която също участва в Наградата. Тя беше тази, която даде идеята и ние заедно се захванахме да осъществим тази цел, защото да видиш едно малко, невинно същество, което до преди миг се е крило в черупката си, да разцъфне пред очите ти и да те дари с неземната си детска усмивка … няма по-красив дар от този на света!

SAMSUNG CAMERA PICTURES

SAMSUNG CAMERA PICTURES

3.Имала ли си затруднения в Наградата, които да те накарат да се откажеш?
Да, определено имаше моменти, когато бях готова да се откажа, но това бе единствено заради факта, че не ми оставаше много свободно време, ако изобщо имах такова. Да си в дванадесети клас и да знаеш, че ти предстоят куп изпити и събития, и все пак да избереш да се натовариш с нещо допълнително – никак не е лесно, но щом аз успях, значи всеки може. Трябва също така да отбележа, че ако не беше класната ми ръководителка, Димитрина Георгиева, която е и мой лидер, щях да съм се отказала много отдавна. За всеки един проблем, дотичвах при нея, а тя никога не ме върна, правеше всичко възможно да ме върне в правия път. Да получиш помощ и подкрепа е като магия, ето защо участието ми в Наградата се превърна в една невероятна приказка, семейството ми беше до мен, както и моите приятели, а да не забравяме и феята-класна.

4.Какво ти дава Наградата?
Смелост. Ако не беше Наградата, нямаше да се осмеля да направя изложбата, защото смятах, че рисунките ми не заслужават внимание. Ако не беше Наградата, нямаше да се осмеля да стана доброволец, и нямаше да почувствам удовлетворението до помогнеш на някого. Ако не беше Наградата, нямаше да се осмеля да се запозная с толкова много прекрасни хора, и не просто хора, а истински човеци! Благодарение на тази Награда, сега имам повече приятели от всякога и съм достатъчно смела да се изправя пред живота, и да се боря за мечтите си, а дори и да помогна на някого за неговите.

SAMSUNG CAMERA PICTURES

SAMSUNG CAMERA PICTURES

5.Разкажи ни забавна случка, свързана с Наградата и нещата, които правиш в нея?
Бяхме в болницата , аз и моя приятелка, и чакахме пред кабинета на личния ми лекар. Имаше голяма опашка и за да убия скуката реших да порисувам. Извадих дневника си, в който се намират едни от най-добрите ми рисунки и малко преди химикалът да докосне страницата, една млада дама с дълга черна коса, чието лице бегло наподобяваше това на коала, се надвеси над мен. Беше видяла риунките ми и поиска да разгледа дневника по-отблизо. Подадох и го и след старателна инспекция ми го връчи обратно:
-Не – каза тя – това не си го рисувала ти. Или си го копирала, или така си го купила.
Това много подразни моята приятелка, която и предложи за доказателство, сега аз да я нарисувам. Дамата се съгласи да ми позира и аз веднага започнах. Тъкмо добавях последните детайли, когато телефонът на приятелката ми звънна. Тя подскочи и блъсна ръката ми. За нещастие, това беше ръката с която рисувах …
Най-накрая подадох рисунката на очакващата дама, а тя дълго съзерцава творението ми. После ме погледна и се засмя:
-Сега вече ти вярвам – каза тя, постави дневника обратно в ръцете ми и си тръгна.
-Кое беше толкова смешно? – попита моята приятелка и взе рисунката, за да я огледа по-добре.
Тогава и двете избухнахме в смях. Когато приятелката ми ме бе бутнала, ръката ми неволно беше добавила няколко допълнителни черти към носа. На листа сега имаше портрет на дама с дълга черна коса и нос на коала. Ето, че понякога, за да успееш, ти трябва просто едно приятелско побутване.