Когато преди 5 години, точно на 17.02, официално дадохме началото на Наградата в България коментарите и обратната връзка бяха на двете крайности – или “то това в България няма как да сработи”, или “супер е, ще го лапнат като топъл хляб“. Тези, които ни казваха, че няма как да проработи и да се развива твърдяха, че е твърде английско, твърде изискващо, твърде сложно, твърде различно от повечето неща, които се случват в училище. Другите, които казваха, че това е прекрасна инициатива и всяко уважаващо себе си училище и директор биха държали да го предлагат на учениците си, виждаха в програмата смисъл, алтернатива на недостатъците на системата, възможност младите хора да открият себе си, талантите си и да повярват в талантът си, променяйки себе си и света около тях.

Междувременно ние и идея си нямахме с какво се захващаме. Не чувахме нито  едните, нито другите.
Днес, 5 години по-късно, вече знаем какво всъщност е да развиваш програма за личностно развитие, като независима организация, стремейки се към бизнес професионализъм и устройство, спокойно мога да кажа, че и едните и другите от преди 5 години бяха толкова прави. 

Тогава Ивайло Пенчев, в ролята си на председател на Почетния Тръст и мой пряк ръководител, не веднъж ми казваше, че съм много луда да си мисля, че понеже програмата е международно призната, структурирана и имаща ясни правила и рамка, ще ми се получат нещата във всяко едно училище. Тео Василев пък, който е един от учредителите, вярваше, че Наградата може спокойно да стане част от Министерство на образованието и науката и това младежите да развиват универсални умения и да предизвикват себе си, чрез действия, може да се превърне в държавна политика.

Пет години по-късно си даваме сметка, че нещата не са черно-бели. Нюансите са много, както и щрихите и завъртулките.

В Наградата не правим парти по случай рождения си ден. Не защото не ни е важно да го отпразнуваме, а защото имаме доста неща за правене, а силите ни са ограничени. Но пък сме добри в това да си даваме сметка за някои неща и да научаваме уроци. Та ето нашите 5 за изминалите 5 години, въпреки че ни беше трудно да спрем само с 5.

За 5 години се научихме:

–        Да сме търпеливи. Колкото и да ни се иска Наградата да работи във всеки един град в България, това изисква време, финанси, хора, капацитет и постоянство. И е процес – бавен, постепен, продължителен, като този да отглеждаш дете.

–        Да не се отказваме. Всъщност някои от хората, които тогава не споделяха ценностите на Наградата са заменени с нови, които пък силно се припознават с нас. Та процесът е бавен и не е безвъзвратен.

–        Да сме независими. Огромно удоволствие и отговорност е да не сме зависими от конкретна институция, организация, човек или събитие. Така хем на моменти ни е трудно, понеже финансите ни напоследък все не ни стигат, хем имаме свободата да правим нещата според принципите и вижданията си.

–        Да празнуваме малките успехи! Празнуваме всяка седмица, всеки нов участник, всяко ново училище, всяка малка стъпка, която ни води към устойчивост, достъпност, смислено и качествено, променящо младежите изживяване. Понякога ни е трудно да си измислим какво празнуваме, но се опитваме. Силно и продължително. И тогава празнуваме опитването!

–        Хората са най-важни! Колкото и клиширано да звучи, не можем да отречем. Първо, че имаме един от най-отдадените и смислени екипи не само в България, а и в целият свят и второ, че имаме възможността и удоволствието да работим с прекрасни учители, директори, младежки работници, активисти и съмишленици, които силно вярват в потенциална на всеки млад човек в България. Това днес е безценно!

Та честит рожден ден на всички тях. Тези, без които Наградата не само нямаше да навърши 5, но и нямаше да съществува въобще като фактор в България. Честит рожден ден и на тези, които все още не ни вярват, защото пък ако ги нямаше тях, нямаше да има още какво да искаме, за какво да мечтаем и към какво да се стремим.

Честит рожден ден и на всички, които през годините са ни помагали и подкрепяли –  дарители, донори, членовете на почетния ни тръст, Британското посолство, Президентството и целият му екип, колегите ни от международната фондация. И сега с риск да пропусна някого ще си позволя да припомня на всички, най-много на тези, които все още ме питат от време на време „Е добре де, каква е Наградата?“, че ТИ СИ НАГРАДАТА!